Ветрената мелница

На голото хълмче над селото от десет години стърчи недовършената ветрена мелница на Лазар Дъбака. Дъждовете и пекът са избелили дървения ѝ скелет, бурени са обрасли основите, а през отворените стени свири вятърът. Според народното поверие запустялата сграда е станала убежище на тъмни духове. Тя е и единственият спомен за сухата година, оставен от сръчните ръце на Лазар, прочут колкото с шегите си, толкова и с начинанията, които захващал с увлечение и напускал с добродушна усмивка.

Онази година страшна суша изпогорила всичко наоколо. Кладенци и извори пресъхнали, добитъкът се измъчвал от жажда. Бъбривата селска рекичка от ден на ден намалявала; напуканата земя поглъщала последните ѝ струи. Един ден веселият шум на водениците замлъкнал. Тежките им камъни вече не можели да стрият житото на брашно и това мълчание уплашило селяните.

Замлъкнала и воденицата на Дъбака, сгушена между четири ореха. Той се оплаквал на съседа си дядо Корчан, че техните „момичета“ вече не се надпяват. Старецът, който недочувал, го карал да повтаря и накрая го съветвал да има търпение, за да не остарее преждевременно от ядове.

Корчан бил седемдесетгодишен, здрав, малко куц и неизменно с лула в устата. По цял ден дялкал нещо пред воденицата, тананикал и се шегувал. Жена му отдавна била починала; не били живи и единствената му дъщеря и нейният съпруг. Останала му само внучката Христина. С Лазар го свързвало спокойно и безкрайно весело приятелство. Двамата били неразделни.

Дъбакът бил рус, със сини очи и открито лице. Вече прехвърлил тридесетте, той сякаш не мислел за женитба. Някога се славел като немирник и ненадминат хороигрец, ала десетгодишното скитане с майстори строители из Влашко го укротило. Върнал се с припечелени пари, поправил бащината си воденица и заживял край нея. Тук намерил в лицето на Корчан приятел, чиито майсторски ръце с готовност помагали на изобретателния му ум.

Щом Лазар скроял някой план, двамата се залавяли така усърдно, че инструментите им не почивали по цели дни. Често обаче изоставяли работата наполовина. Веднъж започнали тепавица — съоръжение, в което силата на водата обработва вълнени тъкани. Купили материал, издигнали основната конструкция, но Корчан решил, че повече полза би имало от дарак за разчепкване на вълна. Лазар се съгласил. Недовършената тепавица останала под дъждовете, докато обмисляли новия проект, от който също нищо не излязло.

Сега пресъхналата река ги тревожела. Корчан се опасявал, че сушата няма да свърши и водениците ще запустеят.

— Ще направим ветрени бе, дядо Корчане! — засмял се Лазар.

Случайната шега породила истински замисъл. Ветровитият хълм бил съвсем близо до селото, а една мелница там можела да работи и когато няма суша. Материалите от предишните начинания щели да влязат в употреба; трябвали само още няколко греди. Лазар познавал устройството на ветрените мелници. Оставал трудът.

— Трудът от мене, вятърът от тебе — отвърнал Корчан.

Изслушал сметките на приятеля си, старецът също се увлякъл. Скоро няколко коли изкарали материала на хълма. Двамата поставили висок дървен стълб с кръст и венец на върха и зазидали каменната основа. Любопитни селяни започнали да се събират край строежа. Подигравали се, че в главите на майсторите има вятър не за една, а за две мелници.

Лазар и Корчан не обръщали внимание. След две седмици дървеният скелет се очертал над селото. Противно на очакванията, те не изоставяли работата. От сутрин до вечер под палещото слънце се чували ударите на брадвите и теслите им. Увлечени, понякога дори не си проговаряли.

Само Корчан от време на време изказвал съмнение: щом завършат, сигурно ще завали, водениците пак ще запеят и новата сграда ще остане ненужна. Лазар го насърчавал да не спира. Друг път старецът се заглеждал в обгорялото му лице и го съветвал да се ожени — ветрените мелници хабели младостта. Дъбакът само се смеел.

Един ден от високите криле на мелницата Корчан съгледал бяло облаче зад Витоша. Новината се понесла от кръчмите към къщите и стигнала чак до работниците по нивите. Хората се стекли в селото, сякаш за празник. Камбаната забила. Момичетата подхванали обредната игра за дъжд и с песни, гайди и тъпани излезли на хълма. Там завили хоро по изсъхналата трева.

Всички поглеждали на запад. След първото облаче се появявали други, а откъм Стара планина също се приближавали облаци. Разпокъсаните им късове се събирали и потъмнявали. Лицата на селяните светели от надежда. Само двамата майстори невъзмутимо продължавали да работят на покрива.

Осемнадесетгодишната Христина се изкатерила по стълбата до самите криле. Дядо ѝ я повикал уплашено да слезе, но тя се изправила още по-високо и плеснала с ръце. Лазар също я предупредил да внимава. Вместо да го послуша, девойката му се оплезила, дръпнала теслата от ръката му и започнала да почуква по гредите. И тя можела да строи мелници!

Дъбакът поискал инструмента си уж сърдито, макар закачката да му харесвала. Когато повикал Корчан да попита внучката си какво търси горе, старецът отвърнал: „Каквото търси, ще намери.“ Младежите отдолу се разсмели и започнали да подкачат двамата. Лазар се смутил. Очите му обаче вече следели стройната девойка с друго любопитство.

Христина слязла бързо, без да остави теслата. На настояването му да я върне извикала: „Ела си я вземи!“ — и се хванала на хорото. Лазар я последвал. Скоро тя излязла пред гайдаря, поискала ръченица и заиграла, размахвайки кърпата си. Стъпките ѝ сякаш се сливали с живата музика.

Някогашният славен играч не издържал. Забравил се, той изскочил насреща ѝ. Вик на възхищение се понесъл от тълпата; Корчан слязъл от покрива да гледа отблизо. Лазар се носел леко, с движения, които Христина не очаквала. Тя обаче се гордеела с умението си и заявила, че ще го надиграе.

Той се усъмнил и тя предложила облог. Дъбакът извадил алена копринена връв с жълтици: ако победяла, златните монети щели да бъдат нейни. Попитал я какво ще получи той, ако я надиграе.

— Ще ти пристана! — обещала Христина. Това означавало да тръгне с него и да стане негова жена.

Тълпата избухнала в смях и възторжени викове. Лазар поискал уверение, че няма да се отметне, а тя потвърдила смело.

Гайдата засвирила отново. Двамата застанали един срещу друг и започнали. Христина се плъзгала леко на пръсти и следяла всяка негова стъпка. Лазар ту се приближавал, ту отстъпвал, увличайки я почти неусетно след себе си. Тя се поддавала на увереността и майсторството му, но не преставала да се бори за победата. След цял час, останала без дъх, най-сетне спряла.

— Не мога вече. Надигра ме!

Срамът едва не я разплакал. Лазар също спрял, уморен и изпотен. Приятелките ѝ я подкачали, а от тълпата напомняли за облога. Тя скрила лице в ръцете си, после вдигнала глава и заявила твърдо, че стои на думата си.

Лазар я попитал отново, сякаш искал още веднъж да чуе отговора. Когато тя го повторила, той вързал жълтиците на врата ѝ пред всички.

— Хайде тогава да те водя вкъщи.

— Води ме — казала тя и го хванала за ръката.

Двамата тръгнали към селото, а след тях се понесла веселата тълпа. Корчан извикал да попита какво ще стане с мелницата.

— Аз си намерих друга! — отвърнал Дъбакът.

Глухият старец се засмял така, че лулата паднала от устата му.