Ветрената мелница

На хълма над селото вече десет години стои недовършената ветрена мелница на Лазар Дъбака. Дъждът и слънцето са избелили дървените ѝ стени, а около основите растат бурени. Тя напомня за една страшно суха година и за необикновения начин, по който строежът ѝ бил прекъснат.

Тогава сушата изгорила нивите и пресушила кладенците. Селската река станала толкова малка, че водениците спрели. Без вода тежките им камъни не можели да мелят жито. Замлъкнала и воденицата на Лазар. Обикновено весел, сега той гледал тъжно към нея.

Неговият съсед дядо Корчан също бил воденичар. Бил на седемдесет години, малко глух и малко куц, но още здрав и силен. Обичал да се шегува и постоянно майсторял нещо. Жена му, дъщеря му и зет му били починали. При него живеела само осемнадесетгодишната му внучка Христина.

Лазар бил много по-млад от приятеля си и още неженен. Някога бил прочут с лудориите и танците си. После прекарал десет години като строител във Влашко. Върнал се по-спокоен, поправил наследената от баща си воденица и заживял край нея. Там двамата съседи се сприятелили.

И двамата имали сръчни ръце. Лазар измислял разни проекти, а Корчан с готовност му помагал. Само че често оставяли работата наполовина. Веднъж започнали да строят работилница за обработване на платове с машина, движена от водата. После решили, че по-полезна ще бъде машина за подготовка на вълна за предене. Накрая не направили нито едното, нито другото.

Сега обаче пресъхналата река ги тревожела истински.

— Ще запустеят водениците ни — казал Корчан.

— Ще направим ветрени! — засмял се Лазар.

Шегата скоро се превърнала в план. На хълма винаги имало вятър. Останалият от предишните проекти материал можел да се използва, а Лазар знаел как се строят ветрени мелници.

— Трудът от мене, вятърът от тебе! — пошегувал се старецът и се съгласил.

Качили дървения материал на хълма и започнали работа. Селяните идвали да ги гледат и да им се смеят. Според тях двамата скоро щели да изоставят и този строеж. Майсторите обаче работели от сутрин до вечер. След две седмици дървената конструкция вече се издигала високо над селото.

Понякога Корчан се замислял дали усилията им няма да отидат напразно. Можело да завали веднага щом свършат и старите воденици отново да заработят. Лазар не се отказвал. А старецът го поглеждал с обич и му казвал, че вместо да си губи младостта с мелници, трябвало да се ожени.

Един ден от високия строеж Корчан забелязал бяло облаче зад Витоша. Новината обиколила селото. Хората оставили работата по нивите и се събрали да посрещнат надеждата за дъжд. Камбаната забила. Момичетата тръгнали по улиците с песни от стария обичай за измолване на дъжд. С гайди и тъпани стигнали до мелницата и завили хоро. На хоризонта вече се появявали още облаци.

Двамата майстори продължавали да работят. Христина се изкачила по стълбата чак до тях. Дядо ѝ се уплашил и я повикал да слезе, но тя само се засмяла. После взела от ръката на Лазар инструмента, с който той обработвал дървото, и започнала да почуква по гредите.

— И аз мога да правя мелници като вас!

Той поискал инструмента си обратно, уж сърдито. Всъщност закачката му харесвала. Младежите долу започнали да ги подкачат. Лазар се смутил, но вече гледал Христина с нов интерес.

Тя бързо слязла, без да върне инструмента.

— Ела си я вземи! — извикала и се хванала на хорото.

Лазар слязъл след нея. Скоро Христина поискала от гайдаря да засвири ръченица и започнала да танцува сама. Размахвала кърпата си, пристъпвала напред и назад и леко подскачала. Хората се събрали да я гледат.

Музиката увлякла и Лазар. Старото му умение се събудило и той изскочил срещу нея. Публиката извикала от възхищение. Корчан оставил работата и слязъл да гледа.

— Ще те надиграя! — заявила Христина.

Тя била известна като отлична танцьорка, но не знаела колко добре играе Лазар. Той не вярвал, че може да го победи. Тогава тя предложила облог. Лазар извадил копринена връв с нанизани златни монети. Ако го надиграела, щял да ѝ ги даде.

— А ако аз те надиграя?

— Ще се омъжа за тебе! — отвърнала тя.

Това означавало, че ще тръгне с него и ще стане негова жена. Лазар я попитал дали ще удържи на думата си. Тя потвърдила смело.

Гайдата засвирила и двамата започнали състезанието. Христина следяла всяко негово движение. Той ту се приближавал, ту се отдръпвал и я увличал след себе си. Тя се стараела да победи, но след цял час останала без сили.

— Не мога повече. Надигра ме! — признала задъхано.

Лазар също спрял уморен. Хората се разсмели, а приятелките на Христина започнали да ѝ напомнят за облога. Засрамена и почти разплакана, тя вдигнала глава.

— На думата си стоя!

Лазар поискал още веднъж да го чуе. Тя повторила твърдо обещанието си. Тогава той вързал златните монети на врата ѝ и предложил да я отведе у дома. Христина го хванала за ръката.

Двамата тръгнали към селото, следвани от веселата тълпа.

— Ами мелницата? — извикал дядо Корчан.

— Намерих си друга! — отвърнал Лазар.

Старецът се засмял толкова силно, че лулата паднала от устата му.