Три силуета на горубленския път

Пижо и Пендо купили заедно малко буре с хубава ракия и намислили да я продават тайно на съседите в своето село. Надявали се по този начин да спечелят някой лев. С тази приятна мисъл напуснали града тримата: двамата бъдещи търговци и слабата кобила Куца Гана, която носела бурето на гърба си.

Макар да куцала, Гана вървяла бодро по равния път. От два дни не била виждала селото, а хладният вятър откъм Витоша сякаш отново я приближавал до спокойствието му. Пижо и Пендо крачели зад нея, мълчаливи и замислени.

Накрая започнали да си разменят градски новини. Разговорът обаче скоро отстъпил пред един по-важен въпрос: Пендо бил жаден, а наоколо нямало вода.

— Дай малко от ракията — предложил той.

Пижо го предупредил да помисли добре. Ракията била обща; двамата я купили за продажба, а не за собствено пиене. Но Пендо настоявал. Защо да мъчи душата си, когато може да получи една чашка?

Пижо намерил решение, което според него щяло да опази вложените пари:

— Ще ти налея, само че ще платиш.

Пендо разполагал с една-единствена монета и я подал. Пижо спрял кобилата, налял ракия в метална чашка и я дал на приятеля си. Разменили си пожелания за здраве. Пендо пресушил чашката, Пижо прибрал монетата, а после двамата подкарали Гана и тръгнали след нея.

Известно време отново вървели мълчаливо. Тогава Пижо се обадил, че и той е ожаднял. Пендо го посъветвал да търпи: вода наблизо нямало. Само че Пижо не искал вода. Друго му се пиело, макар да се преструвал, че не знае точно какво.

— Да не е ракия? — подхвърлил Пендо.

Пижо се почесал по тила и допуснал, че може и ракия да е. Сега било ред на Пендо да защитава общата стока. Той повторил предупреждението, което сам бил чул малко преди това: не бива да се забравя, че бурето принадлежи и на двамата.

Пижо обаче вече имал пари и бил готов да плати за жаждата си. Пендо спрял Гана, налял ракия и му подал чашката. Приятелят му я поел с трепереща ръка, изпил я и избърсал с длан увисналите си мустаци. След това дал на Пендо монетата, получена от него при първата „сделка“.

Така тя се върнала при първоначалния си притежател, а от ракията вече били изпили и двамата. Това не попречило на разговорите за печалба. Ако не повече, надявали се да изкарат поне три лева.

Пендо скоро пак пожелал чашка. Пижо спрял кобилата и налял, прибрал същата монета и я потъркал по брадата си. Пожелал си да има толкова пари в дрехата, колкото косми по брадата. Пендо изпил ракията, избърсал се и двамата отново закрачили.

Вятърът свирел из клоните на голите върби, блъскал се в дрехите им и развявал опашката на Куца Гана. По едно време Пижо пак ожаднял. Пендо поискал монетата, за да му налее. После тя отново минала у Пижо, а след това пак сменила притежателя си.

Размяната продължавала, сякаш с всяка чашка се извършвала нова продажба. Само че монетата била все същата, а пиещите — самите собственици на стоката.

Когато пристигнали в селото, двамата приятели не могли веднага да намерят къщите си. Кобилата останала дълго вързана за една селска върба. Кой накрая спечелил монетата, разказвачът не знае.