Български / C1
Слънцето и прахът
В летния зной вятърът вдигнал праха нависоко. Оказал се между земята и слънцето, прахът започнал да се надсмива над светлината, която временно закривал.
— Жалко слънце, затъмнено, обградено и победено от мен! — тържествувал той. — Гасни там, на небето, и изчезни!
Слънцето изслушало тези подигравки, без да се учуди. Вместо да оспорва очевидното, то спокойно се съгласило:
— Напълно вярно. Аз съм затъмнено и обградено от теб. Но само за двадесет минути. Щом вятърът утихне, пак ще се върнеш при зловонните локви и отново ще се превърнеш в смет.
В този отговор е и обратът на баснята. Прахът възприема високото си положение като доказателство за собствена мощ, макар да е издигнат от вятъра. Слънцето признава временния ефект, но поставя хвалбата в нейните кратки граници. Достатъчно е вятърът да стихне, за да приключи привидното надмощие.
Разказът завършва с предвиждането на слънцето: прахът още се намира високо, но причината, която го държи там, не е в самия него.
English summary · includes the ending
During the summer heat, the wind lifts dust high into the air. The dust hides the sun and begins to mock it. It claims to have darkened, surrounded, and defeated the sun, then tells it to stop shining and disappear.
The sun is not surprised. It calmly agrees that the dust is hiding it, but adds that this will last for only twenty minutes. Once the wind stops, the dust will return to the dirty puddles below and become rubbish again.
The fable ends with this reply. It does not describe the dust actually falling or answering the sun. The joke depends on the difference between the dust's great claim and its temporary position.
The dust speaks as if it has lasting power of its own. The sun points to the wind that carries it: when that support ends, its apparent victory will end as well.
Adapted for Lejrbål from the credited source.
Read the source