Български / B2
Слънцето и прахът
През летните горещини вятърът издигнал праха високо във въздуха. Понесен над земята, той започнал да се подиграва на слънцето, чиято светлина закривал.
— Горкото слънце! — говорел прахът. — Аз те затъмних, обградих те и те победих. Спри да светиш там, на небето, и изчезни!
Прахът представял краткото затъмнение като своя победа. Но слънцето посрещнало хвалбите му съвсем спокойно, без никаква изненада.
— Това е напълно вярно — отвърнало то. — Ти ме затъмняваш и ме обграждаш. Само че за двадесет минути. Щом вятърът утихне, отново ще се върнеш при мръсните локви и пак ще станеш боклук.
С този отговор баснята приключва. Слънцето не отрича, че в момента е закрито. То само посочва колко нетрайно е положението на праха: вятърът го е издигнал, а когато стихне, високото му място ще бъде изгубено.
English summary · includes the ending
During the summer heat, the wind lifts dust high into the air. The dust hides the sun and begins to mock it. It claims to have darkened, surrounded, and defeated the sun, then tells it to stop shining and disappear.
The sun is not surprised. It calmly agrees that the dust is hiding it, but adds that this will last for only twenty minutes. Once the wind stops, the dust will return to the dirty puddles below and become rubbish again.
The fable ends with this reply. It does not describe the dust actually falling or answering the sun. The joke depends on the difference between the dust's great claim and its temporary position.
The dust speaks as if it has lasting power of its own. The sun points to the wind that carries it: when that support ends, its apparent victory will end as well.
Adapted for Lejrbål from the credited source.
Read the source