Български / A2
Слънцето и прахът
Било лято. Вятърът вдигнал праха високо във въздуха. Прахът закрил слънцето и започнал да му се смее:
— Сега не светиш! Аз те скрих. Изчезни от небето!
Слънцето спокойно отговорило:
— Да, ти ме закри. Но само за двадесет минути. Щом вятърът спре, пак ще паднеш на земята. Ще се върнеш при мръсните локви и отново ще бъдеш боклук.
Прахът се хвалел, че е победил слънцето. А слънцето му напомнило, че го държи високо само вятърът.
English summary · includes the ending
During the summer heat, the wind lifts dust high into the air. The dust hides the sun and begins to mock it. It claims to have darkened, surrounded, and defeated the sun, then tells it to stop shining and disappear.
The sun is not surprised. It calmly agrees that the dust is hiding it, but adds that this will last for only twenty minutes. Once the wind stops, the dust will return to the dirty puddles below and become rubbish again.
The fable ends with this reply. It does not describe the dust actually falling or answering the sun. The joke depends on the difference between the dust's great claim and its temporary position.
The dust speaks as if it has lasting power of its own. The sun points to the wind that carries it: when that support ends, its apparent victory will end as well.
Adapted for Lejrbål from the credited source.
Read the source