Печена тиква

Душко Добродушков, архивар в окръжното управление, веднъж занесъл няколко документа за подпис в дома на управителя. Заварил го на масата с жена му и децата: ядели тиква, опечена цяла във фурната.

Управителят подписал книжата, отрязал едно парченце от тиквата и любезно го предложил на своя служител.

— Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

— Благодаря, благодаря, господин управител! — отвърнал смутено архиварят. — Аз такова… тикви не обичам.

— Как така? Вие сте от село, а да не обичате тиква!

На Душко му ставало неприятно винаги когато му напомнели, че е от село, независимо дали го правели нарочно. Зачервил се и започнал да клати глава с недоволно изражение.

— Стомахът ми, знаете, господин управител, е отвикнал от такива работи.

Очите му обаче неволно се плъзнали по сладкото парче със зачервената, съблазнително прегоряла кора. Устата му се напълнила със слюнка. Не смеел дори да преглътне, за да не издаде слабостта си.

Управителят продължил да го кани. Нямало защо да се притеснява: самият домакин не бил слагал тиква в устата си от години, а стомахът му все пак я приемал.

— Не мога, господин управител. Не ми понася. Не мога даже да я опитам!

Докато произнасял тези думи, Душко вече се укорявал: какъв глупак излязъл, трябвало да вземе парчето! За да не стои повече пред изкушението, се поклонил, сбогувал се и излязъл.

На улицата най-сетне преглътнал свободно. Недоволството от собственото му поведение не намаляло. Дават ли ти нещо, вземай — какво толкова имало да се мисли? Той се почукал с пръст по главата, сякаш точно там се намирала причината за нелепия отказ.

Вкусното парченце отново се появило пред очите му: топло, сладко, с тънка струя пара над него. Ако имало нещо, което да обича повече от всичко друго, това била печената тиква. Можел да яде огромни количества. Само да нямала това име!

„Тиква“ му звучало просташки, селски, почти като обида. Щели да кажат, че еди-кой си яде тиква, и веднага да го сметнат за човек без култура. Някой ден щял да отиде на село и да се наяде до насита, далече от хората и от преценките им.

Въображението му започнало да подрежда пред него само тикви — сладки, хубави и ароматни. От този ден Душко станал неспокоен и нервен. Призракът на отказаното парче не го оставял нито на работа, нито вкъщи.

Седнел ли да пише в службата, мисълта отново го човъркала. Пишел до изтощение, а скърцането на перото по хартията сякаш му шепнело: „Тиква, тиква, тиква…“

Скарал ли се с някого от колегите, веднага намирал повод да спомене печена тиква. Един бил самата печена тиква; друг се червял като нея; над главата на трети, когото обвинявал в пиянство, се вдигала пара също като над тиква.

Нощем мъчителният образ се връщал в съня му. Виждал поле, дълго и широко, без никакъв край. Навсякъде лежали печени тикви, а над всяка се извивала сладка пара. Душко вървял сред тях и искал да вземе някоя. Но щом се навеждал, тя изчезвала.

Продължавал да върви и полето вече не било поле, а огромна канцелария. Появявала се голяма тиква и започвала да се търкаля към него. Растяла непрекъснато: ставала колкото къща, колкото църква, колкото планина — и още по-голяма. С всяко завъртане се приближавала все по-бързо.

Душко треперел от страх и бягал. Краката му обаче се скъсявали, а чудовищната тиква го настигала и се хвърляла отгоре му. Той се стряскал и се събуждал, облян в пот. Този сън започнал да го мъчи всяка нощ.

Една вечер служителите от управлението си устроили веселба при Калчо гостилничаря. Приготвили гювеч — ястие, печено в съд във фурната — и го направили лют, за да пият повече вино. Разбира се, поканили и архиваря.

Имало вино, речи и песни: любовни, патриотични, каквито пожелаеш. Последвали наздравици за здравето на управителя, с уговорката това да си остане между тях; за жените в града, за величието на България, за царя, за народа, дори за бълхите в канцеларията.

Най-после станал и господин Душко. Качил се на стол, прочистил гърлото си и вдъхновено вдигнал чашата.

— Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!

Но още сред тези тържествени обръщения печената тиква безцеремонно се търкулнала в мислите му. Разбъркала целия архив от идеи, събиран през четиринадесет години служба.

Душко се помъчил да продължи. Направил широк жест, насочил ръката си към ниския таван и я задържал така няколко минути, вперил вдъхновен поглед в колегите си.

— На равна нога, така да се каже… отчасти… горе-долу…

Тиквата пак прекъснала мисълта му. Почувствал се напълно безсилен, отпуснал ръката и заговорил с мек, прочувствен глас, в който вече нямало и следа от тържественост.

— Знаете ли какво, господа? Хайде някой път да си опечем една тиква! Така, приятелски. Не струва кой знае колко. И пак ще се повеселим.

Настъпило кратко мълчание. После всички извикали „ура“ и заведението на Калчо загърмяло от ръкопляскания.

— Прието! Прието!

— Още тази вечер! — обадил се някой.

За пет минути организирали събиране на пари, купили тиква и я изпратили във фурната. Душко потънал в щастливи мисли. След час тя била готова и той пожелал сам да я донесе.

Връщал се с поднос, от който се разнасял ароматът на опечената тиква. Точно тогава в тъмнината го срещнал управителят.

— А, господин Душко! Значи сте си опекли тиква! Радвам се, радвам се. Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Архиварят си глътнал езика и не успял да отговори. Когато внесъл тиквата при другарите си, те веднага забелязали колко е пребледнял. Попитали го какво му е.

— Прилоша ми нещо.

Отпуснал се безсилно на стол в ъгъла и останал мрачен и ням. Потънал в тежки мисли, дори не поглеждал колегите си, които с охота и радост ядели сладката тиква.

— Душко, вземи, братко! — канели го те.

— Не ми се яде — отвръщал той печално и добавял почти плачливо: — Зле ми е, много ми е зле, момчета! Ще се мре…