Печена тиква

Душко Добродушков бил служител в окръжното управление. Работата му била да подрежда и съхранява документите. Веднъж занесъл няколко документа за подпис в дома на управителя и го заварил на масата с жена му и децата. Семейството ядяло тиква, опечена цяла във фурната.

Управителят подписал документите, отрязал едно парче и любезно го подал на Душко.

— Заповядайте да видите каква чудесна тиква! Малко е прегоряла, но няма нищо.

Душко се смутил и побързал да благодари, без да приеме предложението.

— Аз, знаете… не обичам тикви.

Началникът се учудил. Как може човек от село да не обича тиква?

Тъкмо това напомняне било неприятно на Душко. Той се срамувал от селския си произход и се изчервил. Печената тиква му изглеждала неподходяща за човек, който иска да бъде смятан за образован и културен. Затова обяснил, че стомахът му е отвикнал от подобна храна.

Докато говорел, погледът му неволно се връщал към сладкото парче с апетитно зачервена кора. Устата му се напълнила със слюнка, но той едва смеел да преглътне, за да не издаде желанието си.

Управителят отново го поканил. Самият той не бил ял тиква от години, а стомахът му все пак я приемал. Душко обаче настоял, че не може дори да я опита. Още докато отказвал, вече си мислел колко глупаво постъпва. Поклонил се, сбогувал се и излязъл, за да се отдалечи от изкушението.

На улицата най-сетне преглътнал свободно и започнал да се упреква. Когато ти предлагат нещо хубаво, трябва да го вземеш! Защо му трябвало да се отказва от топлото, сладко парче?

Всъщност нищо на света не обичал повече от печена тиква. Самото ѝ име обаче му звучало грубо и селско. Представял си как хората ще научат какво яде и ще го обявят за човек без култура. Някой ден щял да отиде на село и да се наяде с тикви, далече от всички тези погледи.

От този ден Душко станал нервен и неспокоен. В службата работел усърдно, но мисълта за тиквата не го оставяла. Дори скърцането на писалката върху хартията сякаш повтаряло: „Тиква, тиква, тиква…“

Когато се карал с колегите си, тя пак се появявала в думите му. Наричал някого печена тиква, питал друг защо се черви като печена тиква или сравнявал парата над пиянска глава с тази над любимото си ястие.

През нощта сънувал безкрайно поле, пълно с печени тикви. Над всяка се издигала сладка пара. Искал да вземе една, но тя изчезвала в мига, когато се навеждал. Продължавал да върви, а полето постепенно се превръщало в огромна служебна стая.

Там една тиква започвала да се търкаля към него. Растяла, докато ставала голяма като къща, после като църква и като планина. Душко бягал, но краката му се скъсявали. Щом чудовищната тиква го настигнела, той се събуждал, облян в пот. Този сън го мъчел всяка нощ.

Една вечер колегите от управлението организирали вечеря при Калчо, който държал заведение. Приготвили си люто ястие, за да могат да пият повече вино. Поканили и Душко.

Имало песни, речи и наздравици. Пили за здравето на управителя, за жените в града, за България, за царя и дори за бълхите в службата.

Накрая Душко се качил на стол, прочистил гърлото си и вдигнал чашата. Започнал тържествено да се обръща към колегите. Но печената тиква пак се появила в мислите му и разбъркала всичко, което искал да каже.

Направил силен жест с ръка, вдигнал я към тавана и я задържал така. После опитал да продължи. Излезли само няколко несвързани думи. Тиквата отново прекъснала мисълта му. Душко отпуснал ръката и заговорил с мек, почти молещ глас:

— Знаете ли какво, колеги? Хайде някой път да си опечем една тиква! Не струва много. Ще се съберем приятелски и пак ще се повеселим.

За миг настъпило мълчание. После всички извикали „ура“ и заръкопляскали. Някой предложил да не чакат, а да опекат тиква още тази вечер. За няколко минути събрали пари, купили една и я изпратили във фурната.

Душко потънал в щастливи мисли. След час тиквата била готова и той пожелал сам да я донесе.

На връщане носел поднос, от който се разнасял чудесен аромат. Точно тогава в тъмното срещнал управителя.

— Значи сте си опекли тиква! Радвам се, радвам се. Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко останал безмълвен. При колегите си се върнал толкова блед, че всички забелязали промяната. Казал, че му е прилошало, и се отпуснал на стол в ъгъла.

Другарите му с удоволствие ядели сладката тиква. Канели и него, но той дори не ги поглеждал.

— Не ми се яде — отговарял печално. — Зле ми е, много ми е зле, момчета!