Печена тиква

Душко Добродушков работел в държавна служба и отговарял за документите. Веднъж отишъл в дома на началника си, за да му занесе няколко документа за подпис. Заварил го на масата със семейството му. Ядели тиква, опечена цяла във фурната.

След като подписал документите, началникът отрязал парче и го предложил на Душко. Извинил се, че тиквата е малко прегоряла.

— Благодаря, господин началник, но аз не обичам тикви — отказал служителят.

— Как така? Вие сте от село, а не обичате тиква?

Душко се изчервил. Не му било приятно да му напомнят, че е от село. Всъщност печената тиква била любимата му храна. Но той мислел, че тя е прекалено обикновена и че хората ще го сметнат за човек без култура, ако разберат колко я обича.

— Стомахът ми вече не приема такива храни — обяснил той.

Гледал сладкото парче и едва преглъщал. Началникът го поканил отново, но Душко повторил, че не може да яде тиква. Вече съжалявал за отказа си. За да не гледа повече любимата си храна, се сбогувал и излязъл.

На улицата започнал да се ядосва на себе си. Трябвало просто да вземе парчето! Мислел си, че някой ден ще отиде на село и ще яде тикви колкото иска, далече от чуждите погледи.

Оттогава станал нервен и неспокоен. На работа пишел, а сякаш чувал как писалката повтаря: „Тиква, тиква, тиква!“ Дори когато се карал с колегите си, намирал начин да ги сравни с печена тиква.

Нощем сънувал огромно поле, пълно с топли печени тикви. Но щом се навеждал да вземе някоя, тя изчезвала. После полето се превръщало в голям офис. Една тиква започвала да расте и да се търкаля към него. Душко бягал, но краката му ставали все по-къси. Когато огромната тиква го настигала, той се събуждал, мокър от пот. Сънят се повтарял всяка нощ.

Една вечер служителите се събрали в едно заведение. Поръчали си люто ястие, за да пият повече вино. Пели песни и вдигали чаши за здравето на различни хора. Душко също бил поканен.

Накрая се качил на стол и започнал реч. Но мисълта за тиквата отново му попречила. Вдигнал ръка, опитал се да продължи и пак не намерил думите. Вместо тържествена реч казал тихо:

— Знаете ли какво, колеги? Хайде някой път да си опечем една тиква и пак да се повеселим!

Всички го подкрепили. Някой предложил това да стане още същата вечер. Бързо събрали пари, купили тиква и я изпратили във фурната.

След един час тиквата била готова. Щастливият Душко пожелал сам да я донесе. Но докато се връщал с нея на поднос, в тъмното срещнал началника си.

— Значи сте си опекли тиква! Радвам се. Сигурно стомахът ви вече се е оправил!

Душко не успял да каже нищо. Когато се върнал при колегите си, бил много блед. Седнал в ъгъла и останал мълчалив.

Другите ядели сладката тиква и го канели да опита.

— Не ми се яде. Зле ми е, много ми е зле! — отговарял той.